Земята е една градина,
където и да идеш – красота!
Сезоните си идват и отиват –
оставя всеки своята следа.
Да почнем с пролетта:
Прохладно утро; скрежец около локвите сребри;
Небето синьо, сякаш стъклено –
след малко слънцето ще разтопи.
Тя после почва и с боите да кичи своя чуден двор,
горите пъстри и ливадите
да милва с вятър-развигор.
Ах, лятото:
Контрастни сенки, полета златни в зноя спят;
край огън – дългите седенки, или със раница на път.
Морето кротко ни навява носталгия за роден край,
но лесно е да го забравим, че на брега е като в рай.
Е, всичко свършва… и отново гарите –
багаж товариш и летиш
обратно към труда и към пазарите –
че вече иде есен, виж!
Денят е къс, свидливо слънце
в мъгла и облаци се крие,
но радостта – туй рядко зрънце –
дъждът не може да отмие.
Родили са нивята ни богато,
навреме е дошъл плодът,
гори – обагрени във злато;
ята безспир на юг летят…
Дали да продължавам да разказвам
за зимата, за белия саван,
за бури и виелиците снежни,
за топла баня, парещ чай?
Ах, всичко Господ е предвидил,
земя-градина ни е сътворил
и ни е дал очи да виждаме,
сърце – да Му благодарим.
Но въпреки това, пак няма място
за Него в бурния ни ден.
Не трябва ли да спрем за малко
и почит да Му отдадем?
Не трябва ли да се запитаме
какво ли иска Той от нас?
Защо е толкова разточителен
със грижите си в зной и мраз?
Нима е нещо най-нормално –
във Космоса с милиарди светове
една планета да направи като нашата,
живот на нея да даде?
Сега е твоят ред: отговори Му!
Но моля те, не се бави!
Защото кратко ни е времето:
В градината сме гости НИЕ!